Създадох този профил само за да споделя тази история, защото почти цялото ми семейство е на страната на родителите ми, с изключение на жена ми.
Живея в чужбина и това е едва вторият път, в който родителите ми виждат дъщеря ми. Аз (28 г.) и жена ми (28 г.) се прибрахме в България за празниците и по-дълга ваканция, за да може дъщеря ни (на 3 години) да види страната и да изживее нещо различно и приятно.
Посрещнахме Нова година в дома на родителите ми, заедно с останалите от семейството. Всичко изглеждаше наред, докато на 3 януари аз и жена ми излязохме за малко по задачи и оставихме дъщеря ни сама с баба ѝ и дядо ѝ.
Дъщеря ни е много умно дете -обича да говори, мила е, но си има мнение. И ние я насърчаваме в това. Искаме да знае, че гласът ѝ има значение и че ще я изслушаме. Родителите ми обаче не мислят така.
Докато ни нямаше, майка ми ми се обади и каза, че детето било „неуважително“. Попитах какво точно е направила и тя каза, че спорила за детското, която искали да ѝ пуснат, и искала да гледа друго. Разбирам, че не винаги може да се угажда на децата, но не виждам нищо лошо в това. Особено при положение, че не се доверявам напълно на това, което те ѝ пускат, заради различията ни във възгледите.
Изпратих линк към анимация, която тя харесва, и помолих майка ми да пусне нея и да ѝ каже, че скоро ще се върнем. Тогава майка ми каза, че „вече се е погрижила за ситуацията“. Попитах какво значи това, а тя ми каза, че е ударила детето, за да го „научи да не спори“.
Бях бесен. Затворих телефона, казах на жена ми и веднага тръгнахме обратно. Ние не възпитаваме с бой. Никога не сме го правили и никога няма да го направим. Аз самият съм бил удрян като дете за най-глупави причини и знам, че това не помага – само вреди. И да, бях казвал това на родителите си.
Когато се върнахме, се скарахме много сериозно. Бях категоричен, че нямаха право да го правят и няма да го подмина. Родителите ми са много твърдоглави и отказаха да се извинят или дори да признаят, че са сбъркали (дори само за това, че са го направили без наше разрешение).
Още същия ден си събрахме багажа и си тръгнахме. Резервирахме хотел в следващия град по-рано от планираното. Казах ясно на родителите си, че не искам оправдания. Изпратих им статии за възпитанието и насилието над деца и им казах, че няма да им позволявам да виждат или да говорят с дъщеря ми, докато не ги прочетат, не се свържат с мен и не се извинят, признавайки, че постъпката им е била ужасна и грешна.
Минаха повече от две седмици. Единственото, което чувам, са гневни обвинения, че знаят какво правят, защото така са ме възпитавали и „съм станал човек“, че съм несправедлив и прекалявам, защото те просто искали да помогнат и не виждали често внучката си, понеже живея в чужбина.
Получих обаждания от сестра ми, от мъжа ѝ, от нейния свекър, от чичовци, братовчеди… всички ми казват едно и също – да простя и да забравя, защото имали добри намерения. Отмених и планираното ни следващо посещение при тях.
Все още смятам, че не греша. Разбирам аргумента, че не виждат детето често, но това не ме кара да отстъпя. Прекалявам ли?