Аз съм мъж на 29, тя е на 30. Бяхме заедно 7 години, женени 5.
Като се запознахме, любов от пръв поглед. Всичко беше лесно, естествено… просто си паснахме. След 2 години връзка се оженихме и малко след това се роди синът ни (сега е на 4).
По време на пандемията стана мазало -жена ми си напусна работата, а аз бачках като готвач и допълнително правех доставки, за да вържем бюджета.
После, като нещата се поуспокоиха, жена ми каза:
“Не искам да съм от жените, дето се занемаряват и губят амбиция.”
И реши да си довърши образованието (юридическо) и да стане адвокат.
Аз я подкрепих. Наистина. Взе си изпита, почна работа в една голяма кантора, благодарение на нейна приятелка…И оттам започнаха проблемите.
Първоначално жена ми започна да изкарва много добри пари. Толкова, че в един момент ми каза: “Напусни работа и гледай детето. Аз няма да имам време.”
Аз отказах. Готвенето ми е страст, израснах в това, бях станал шеф-готвач.
Ама тя ме натискаше, убеждаваше ме… и накрая се съгласих. И честно… най-голямата ми грешка беше, че я послушах. Станах баща, който си стои вкъщи, гледа детето, готви, чисти… всичко. Постепенно жена ми почна да се променя, прибираше се късно, няма време за нас уикендите “нетуърква” по барове, уж командировки…вкъщи постоянно намусена и нервна Все едно човекът се обърна на 180 градуса. Не беше момичето, за което се ожених. Интимността ни -почти нула.
Да, и аз съм виновен. Сега го виждам. Можех да говоря повече, да кажа как се чувствам…
Но тогава просто гледах да не се караме. Единственото светло нещо беше синът ми.
Да го гледам как расте, да съм до него за първите му думи, първите му неща… това ме държеше. Един ден тя ми казва: “Искам развод.”
Не бях шокиран, честно. Усещах го. Но все пак казах:
“Сигурна ли си? Дай да пробваме терапия, консултация, поне временно разделяне…”
Тя отказа всичко. И ми каза директно: “Има друг.” Това ме смаза. Каза ми, че бил някакъв “голям фактор” в кантората. Показвал ѝ “луксозния живот, който заслужава”. Почнахме да спорим и тя ми изстреля: “Той е два пъти повече мъж от теб.” И започна да ме обижда, че съм бил “женствен”, защото съм гледал детето вкъщи, докато тя “изкарвала парите”.
Смисъл… МАЙТАП ЛИ Е? Това беше нейна идея.
И какво като работех по две работи по време на пандемията, това не било “истинска работа”, щото съм бил готвач и доставчик. “Това не е мъжка работа”, такива глупости.
После ми каза, че новият бил “алфа мъж”: висок, мускулест, “истинска кариера”, водел я по почивки (които тя ми обясняваше, че били “по работа”)
И най-смешното (или най-тъжното):
“Той бил толкова мъж, че не искал да се обвързва официално, докато ние не се разделим.”
Аз направо щях да се изсмея от абсурд. Питам я: “А детето?”
И тя ми каза: “Ти го вземи. Той така или иначе повече те харесва.”
Това ме удари най-много.
Как може майка да каже това за детето си?! Все едно говори за предмет…За първи път не познах човека пред мен.
Казах ѝ и аз тежки неща (не съм горд, ама…). Тя се стъписа, обърна се и си тръгна.
След това две седмици ревах като куче. Чаках да се обади, да се върне…Не знам дали още я обичах, ама идеята да остана сам ме плашеше.
Държеше ме само синът ми. Върнах се на работа (едва ме взеха) поне няколко вечери в седмицата. Разводът мина бързо.
И знаете ли кое беше най-гадното?
Че по социалните мрежи всички я хвалеха: “Силна, независима жена, махна оковите, освободила се…”
А аз излизах все едно съм някакъв злодей, който я е спирал.
И никой не ме пита:
“Ти добре ли си?”
Това ме съсипа, ама също така ме бутна към терапия.
И честно терапията помогна. Много.
И сега тази седмица ми звъни непознат номер. Вдигам и бившата реве. Казва:
“Алфа мъжът ме заряза за друга.” И че я е страх да го конфронтира, защото бил шеф в кантората.
После ми обяснява какво се е случило: след пандемията се чувствала грозна, несигурна…
и като започнала работа, получила внимание и валидация. А приятелката ѝ (която е разведена) ѝ наливала в главата: че аз съм “провал като мъж”, “бета”, че тя заслужава по-добро и т.н. И уж тогава тя се поддала на целия филм.
Накрая ме пита:
“Може ли да опитаме пак…?”
Казва, че ѝ липсвам.
Че оценявала нещата, които съм правил, грижовни дреболии:
правел съм ѝ закуска, напомнях ѝ за лекарства, такива работи…
Признавам си и на мен ми стана тежко. И на детето му липсва майка му…
Но реално:
тя сама си направи избора.
И ако “алфа”-та не я беше зарязал, дали щеше въобще да ми звъни?
Аз не съм резервен вариант.
Казах ѝ “НЕ” и затворих.
И от тогава телефонът ми прегря:
приятели и роднини ми пишат, че съм безсърдечен, че трябвало да “я спася”, била уязвима…
Баща ѝ (който уважавам) ме покани у тях този уикенд “за разговор” и да отида със сина ми.
Аз ще отида — но съм твърдо решил, че няма да я взема обратно.
Само че… като слушам всички, почвам да се чудя…