Преди седем седмици родих първото ни дете.
Раждането беше планирано и затова майка ми дойде два дни по-рано и остана при нас шест седмици. Първоначално щеше да е само две, но възстановяването ми беше много тежко и без нея нямаше да се справя.
Родителите на мъжа ми също искаха да дойдат веднага след раждането, но ние живеем в малка къща без стая за гости. Майка ми спеше на разтегателен диван в хола, така че просто нямаше място за още хора и те решиха да изчакат, докато тя си тръгне.
Дойдоха преди три дни.
И оттогава всичко върви на зле.
В момента бебето често иска да се храни през много кратки интервали. Кърмя и не се чувствам удобно да го правя пред свекърите си, затова всеки път се качвам в спалнята или детската стая.
Кърменето ме изтощава, огладнявам и ожаднявам и често моля мъжа ми да ми донесе вода или нещо за хапване.
Опитвам се да изнасям бебето при тях, когато за малко се успокои, но след няколко минути пак започва да плаче и да иска да яде.
Свекърва ми започна да върти очи и да се дразни.
Казва неща като:
„Той няма как пак да е гладен, нали току-що яде!“
И намеква, че нарочно не искам да ѝ давам бебето.
Когато моля мъжа ми да ми донесе вода или закуска, тя въздиша и казва:
„Е, добре, ние с татко му явно ще си седим сами тук.“
За разлика от майка ми, тя изобщо не ми предлага помощ.
Майка ми готвеше почти всеки ден. Понякога през нощта поемаше грижите за бебето и само ми го носеше да го накърмя, после го оригваше, преобличаше и приспиваше. Това ме спасяваше.
Свекърва ми просто иска да държи бебето, но не прави нищо, което реално да ми помогне.
Снощи, след като тя ми се развика, казах на мъжа си как се чувствам.
Той ми каза, че майка му не е тук, за да ми помага като моята майка, а за да се запознае с внука си. И че му е тъжно, че вместо да прекарва време с родителите си, той постоянно тича да ми носи вода и храна.
Аз му казах, че не мога да спра да храня детето си.
Че не искам да стоя гладна и жадна, докато кърмя.
И че ако майка ми вече я няма, той е единственият човек, който може да ми помогне.
В един момент избухнах и казах:
„Всички да си съберете багажа, да отидете в хотел и майка ми да се върне да ми помага, защото поне тя не ме кара да се чувствам виновна, че кърмя.“
Той беше шокиран.
Но те наистина отидоха в хотел.
Аз останах сама с бебето за първи път и не мигнах цяла нощ.
Обадих се на майка ми разплакана и тя вече пътува към нас.
Сега обаче се чудя дали не прекалих.
Мъжът ми оттогава не ми е писал, не се е обадил да пита как сме.
Прекалих ли, че ги изгоних в хотел?
